10 август – 152 години от смъртта на Хаджи Димитър

 

На 10 август 2020 година се навършват 152 години от смъртта на един от най-видните български революционери и борци за свободата на България – Хаджи Димитър.

Истинското му име е Димитър Николов Асенов, роден е през 1840 година. Загива на 10 август 1868 по време на сражение с турския аскер.

Наричат го “Хаджи”, защото като малък родителите му отиват на поклонение на Божи Гроб.
За пръв път Хаджи Димитър излиза в Балкана с чета през лятото на 1862 година. През 1864 става знаменосец в четата на Стоян войвода.

През 1865 година участва в чета, формирана от Георги Раковски. През 1866 отново излиза с чета в Сливенския Балкан. На 5 юли 1868 Хаджи Димитър отново преминава Дунава с чета. Води няколко тежки сражения с турски части през юли и август.

За него Христо Ботев написва едно от най-известните и емблематични стихотворения – “Хаджи Димитър”.

Хаджи Димитър

Жив е той, жив е! Там на Балкана,
потънал в кърви лежи и пъшка
юнак с дълбока на гърди рана,
юнак във младост и в сила мъжка.
 
На една страна захвърлил пушка,
на друга сабля на две строшена;
очи темнеят, глава се люшка,
уста проклинат цяла вселена!
 
Лежи юнакът, а на небето
слънцето спряно сърдито пече;
жътварка пее нейде в полето,
и кръвта още по–силно тече!
 
Жътва е сега... Пейте, робини,
тез тъжни песни! Грей и ти, слънце,
в таз робска земя! Ще да загине
и тоя юнак... Но млъкни, сърце!
 
Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира: него жалеят
земя и небе, звяр и природа
и певци песни за него пеят...
 
Денем му сянка пази орлица,
и вълк му кротко раната ближи;
над него сокол, юнашка птица,
и тя се за брат, за юнак грижи!
 
Настане вечер – месец изгрее,
звезди обсипят сводът небесен;
гора зашуми, вятър повее, –
Балканът пее хайдушка песен!
 
И самодиви в бяла премена,
чудни, прекрасни, песен поемнат, –
тихо нагазят трева зелена
и при юнакът дойдат, та седнат.
 
Една му с билки раната върже,
друга го пръсне с вода студена,
третя го в уста целуне бърже, –
и той я гледа, – мила, зесмена!
 
"Кажи ми, сестро де – Караджата?
Де е и мойта вярна дружина?
Кажи ми, пък ми вземи душата, –
аз искам, сестро, тук да загина!"
 
И плеснат с ръце, па се прегърнат,
и с песни хвръкнат те в небесата, –
летят и пеят, дорде осъмнат,
и търсят духът на Караджата...
 
Но съмна вече! И на Балкана
юнакът лежи, кръвта му тече, –
вълкът му ближе лютата рана,
и слънцето пак пече ли – пече!