Берлинският договор и значението му за България – лекция от Лазар Налбантов

 

България след Берлинския конгрес

Резюме от лекцията на историка и народен певец Лазар Налбантов, изнесена пред членове на Тракийско дружество Странджа, Бургас.

На 13 юли 1878 г. е подписан Берлинският договор, известен още като Договор между Австро-Унгария, Франция, Германия, Великобритания и Ирландия, Италия, Русия и Османската империя за уреждане на т.нар. източен въпрос. Договорът е следствие от Руско-турската война от 1877-1878 г., в която Русия излиза победител срещу Османската империя. Великите сили, участващи в конфликта, преструктурират картата на Балканския регион, зачерквайки някои от точките, заявени от Русия в прелиминарния договор от Сан Стефано, докато османците губят основните си владения в Европа.

Берлинският договор е едно от трите значими мирни споразумения след Виенския конгрес през 1815 г. и е последният документ от Берлинския конгрес, състоял се от 13 юни до 13 юли 1878 г. На конференцията присъстват Великобритания и Ирландия, Австро-Унгария, Франция, Германия, Италия, Русия и Османската империя, председател е канцлера на Германия Ото фон Бисмарк, който е доминиращата личност на конференцията. Най-важната задача на Берлинския конгрес е да реши съдбата на България, която по руско настояване е изключена от участие в преговорите.

По онова време България не е суверенна държава и следователно не е подчинена на международното право – същото важи и за българите. Изключването на България е вече констатиран факт на Цариградската конференция на Великите сили, проведена година по-рано, отново без българско участие.
 

Един от резултатите от конференцията е официалното признаване на новите независими държави Румъния, Сърбия и Черна гора, които де факто действат независимо от десетилетия.

Договорът признава независимостта на реално суверенните княжества Румъния, Сърбия и Черна гора и предоставя автономия на България. Страната ни обаче е разделена на три части: Княжество България, автономната област Източна Румелия и Македония, която се връща на Османската империя, като по този начин се отменят руските планове за независима и русофилска "Велика България". Създаването на българска държава със Санстефанския договор е именно това, от което Великобритания и Австро-Унгария се страхуват най-много.

Въпреки молбите на румънските делегати, Румъния е принудена да отстъпи Южна Бесарабия на Руската империя. Като компенсация Румъния получава Добруджа, включително делтата на река Дунав. Договорът също така ограничава руското присъствие в България до девет месеца, като съкращава времето, през което руските войски могат да бъдат местени през румънска територия. Британски външен министър изразява своите възражения и възраженията на своето правителство срещу Договора от Сан Стефано и неговата благоприятна позиция спрямо Русия в „Циркуляра от Солсбъри“ на 1 април. Историкът Тейлър, отбеляза, че ако Договорът от Сан Стефано е бил запазен, Османската империя и Австро-Унгария можеха да оцелеят до наши дни. В края на 1878 г. Солсбъри пише: „Ние ще затвърдим отново разклатеното турско управление на юг от Балканите.“ Договорът също така включва разпоредба за участващите страни да атакуват всяка нация, която наруши договора. Съгласно Берлинския договор Косовският вилает остава част от Османската империя, докато на Австро-Унгария е разрешено да разполага военни гарнизони в Османския вилает на Босна и санджака Нови Пазар.

Босненския вилает е окупиран от Австро-Унгария, въпреки че официално остава част от Османската империя, докато не е анексиран от Австро-Унгария тридесет години по-късно, на 5 октомври 1908 г. Австро-унгарските гарнизони в санджака Нови Пазар са изтеглени през 1908 г., след анексирането на Босненския вилает и произтичащата от това Босненска криза. Целта на тези действия е постигане на компромис с Османската империя, която в това време е раздирана от вътрешни борби поради Младотурската революция от 1908 г. Неспокойната ситуация в Османската империя позволява на България официално да обяви своята независимост на 5 октомври 1908 г.